Америка обича победителите. Почти всяко щатско издание, посветено на бизнеса, съставя свои годишни класации на най-бързо развиващите се, най-добре управляваните или най-амбициозните компании. Какво се случва обаче на другия полюс? Кои са най-мразените фирми в Америка и защо? Официално нито една организация не получава тази титла, макар че някои определено я заслужават. Списание “Иконъмист” прави опит да отговори на тези въпроси, разчитайки преди всичко на ровене в бази данни, проучване на анкети и разговори с преподаватели от американски бизнес училища.

Според Джеймс Хуупс - професор по бизнес етика в колежа “Бабсън” в Масачузетс, първото предприятие, провокирало обществена омраза, може да бъде открито още в края на XVIII век. Става дума за

Първата банка на Съединените щати

която е основана през 1791 г. и изпълнява ролята на централна банка, независимо че повечето от акциите й са притежание на частни инвеститори. Привържениците на президента Томас Джеферсън я порицават като символ на победата на търговията над земеделието. Повторно създадена през 1816 г. като Втората банка на Съединените щати, тя се впуска в необмислено раздаване на кредити, след което започва да събира парите си, предизвиквайки финансова паника. През 1836-а тогавашният президент Андрю Джаксън прекратява специалния й статут. Пет години по-късно тя фалира като обикновена търговска банка.

Този случай е единствен за времето си. Едрият бизнес в съвременния му вид се появява в края на XIX в. с първите богаташи, натрупали състояние по нечестен път. Титлата “най-мразена компания” тогава печели “Стандарт ойл” (Standard Oil) - монополна организация, основана от Джон Д. Рокфелер през 70-те години на XIX в. и разтурена със съдебно решение през 1911 година. “Стандарт ойл” е “първият истински обект на обществен гняв в Америка”, смята Джордж Дейвид Смит, професор в бизнес училището “Стърн” към Нюйоркския университет. Същевременно фирмата заслужава похвала в исторически план, тъй като експедитивността и икономиите, които постига, помагат на целия свят да се индустриализира и забогатее. Може да се каже, че нейният успех е от полза за всички американци, с изключение на конкурентите, които тя изхвърля от бизнеса. Въпреки всичко американците се дразнят от нея. “В хода на историята ние нямаме нищо против хората да стават по-богати, но не сме съгласни те да стават по-могъщи - обяснява Смит. - “Стандарт ойл” беше първата публична компания, която се сблъска с този проблем.” Империята на Рокфелер става символ на най-страшното за американците - концентрацията на мощ. В този смисъл те се различават значително от европейците, които приемат много по-добре съсредоточаването на власт, проявявано в големите национализирани отрасли.

В интерес на истината “Стандарт ойл” показва, че може да действа доста непристойно, когато реши.

Рокфелер заговорничи с железниците

за да е сигурен, че конкурентите му ще плащат много по-високи такси от него, и че техните пари тайно ще гарантират отстъпки за “Стандарт ойл”. Тази ценова несправедливост изправя независимите рафинерии пред две възможности - или да фалират, или да бъдат купени от “Стандарт ойл” за нищожна част от истинската им стойност. Ако “Стандарт ойл” намали цените, останалите се оплакват от нечестна конкуренция. Ако ги повиши, потребителите се чувстват измамени. Уилям Уордън, един от висшите й мениджъри, пише през 1887-а, че макар и “ненадмината по успех в историята на търговията”, компанията почти навсякъде е възприемана като “представител на всичко зло, коравосърдечно, деспотично и жестоко”.

Кризата на Уолстрийт от 1929 г. предизвиква такъв хаотичен шок, че нито една корпорация не може да бъде държана отговорна за нея, независимо че “Нешънъл сити банк” (National City Bank) и президентът й Чарлс Мичъл са едни от тези, които носят по-голяма вина. Ударът се поема от системата, както между другото се случва и с последвалата депресия през 30-те години. Четиридесетте и петдесетте години се оказват златни за едрия бизнес, когато водещите американски компании се радват на всеобщо възхищение. Липсва индустриална революция, която да създаде нов монополен дразнител по начина, по който това се случва със “Стандарт ойл”, а по-късно и с “Майкрософт” (Microsoft).

Враждите между бизнеса и обществото

се подновяват през 60-те години покрай войната във Виетнам и възхода на т. нар. бейби-бум поколение (родените в периода 1945-1949-а). По това време студентите протестират срещу много неща, но най-вече срещу химическата фирма “Дау кемикъл” (Dow Chemical). През 80-те и 90-те години силиконовите имплантанти, които тя произвежда, стават причина за неоснователни страхове, свързани със здравето на обществото, и водят до съдебни процеси, струващи 3.2 млрд. щ. долара.

Между средата на 60-те и 90-те причина за огорчението на американците е една цяла индустрия - цигарената. “Щом убиваш хора, няма значение, че създаваш дивиденти, пак си лош”, обобщава професор Мейсън Карпентър от университета в Уисконсин. Същевременно Америка продължава да харесва алкохолните производители и заведенията за бързо хранене, независимо че и техните продукти съсипват здравето на много хора. Ключовата разлика вероятно се състои в растящото убеждение в непочтеността на тютюневите компании. Цигареният бранш се бори със съдебни дела, заведени от частни ищци, в продължение на 30 години, настоявайки, че не е знаел повече за рисковете от тютюнопушенето, отколкото всички останали. Но с появата на все повече научни доказателства и с изваждането на фирмени документи наяве, обществото изгубва вяра в него.

В сравнение с цигарените концерни

“Майкрософт” има направо положителен образ

Честото й определяне като най-мразената фирма от края на 80-те години насам се дължи повече на качеството, отколкото на количеството на критиците й - компютърните потребители. Вероятно никоя друга компания не е била обиждана така остроумно и прецизно. Ако и сега напишете “мразя Бил Гейтс” в “Гугъл”, вероятно ще получите над 15 000 материала. В случай, че напишете “обичам Бил Гейтс”, в добър за него ден може да получите до 2000 бройки.

Всемогъществото на оперативната система на “Майкрософт” е достатъчно разочарование за потребителите, свикнали да имат избор във всички други сфери от живота. Компанията влоши още повече нещата, опитвайки се да завладее всички останали софтуерни и ИНТЕРНЕТ-пазари. И все пак чрез популяризирането и стандартизирането на ползването на компютрите “Майкрософт” постави основите на една индустриална и технологична революция, която е прекалено голяма, за да попадне под контрола на която и да е фирма. Повечето американци аплодират това постижение.

В края на 90-те години обаче се появи “Енрон” (Enron)

на която малцина биха оспорили правото да бъде наречена най-мразената в Америка поне от времето на “Стандарт ойл” насам. Енергийната групировка, фалирала през 2001 г., раздува балансите си с толкова изкусни сделки, че никой извън заседателната зала не успява да разбере какво точно прави тя, освен че злоупотребява с парите на акционерите. “Емблема на корпоративната корупция, която ще си остане такава и в следващите сто години”, подчертава професор Смит.

Почти същото може да се каже за телекомуникационната компания “Уърлдком” (Worldcom). След като фалира, тя се прероди като “Ем Си Ай” (MCI), а през 2005-а беше купена от друга голяма фирма от бранша - “Вирайзън” (Verizon). Нейният бивш шеф Бърни Ебърс беше осъден на 25 години затвор.

Професорът по икономика от университета в Джорджия Фред Бейтмън ни връща в настоящето. Когато попитал сто от студентите си коя компания смятат за най-мразената в Америка, почти всички отвърнали: “Уол-Март” (Wal-Mart). През последните две-три години тя понесе доста враждебност - от профсъюзите, дребните търговци, нелегалните имигранти и жените. След като се опита да опровергае критиците си, “Уол-Март” нае влиятелен екип от лобисти и консултанти, включително бивши съветници на Роналд Рейгън и Бил Клинтън, за да управлява имиджа и интересите си по-активно.

Винаги когато се прави подобен бърз преглед, много корпорации, които иначе заслужават отделно внимание, рискуват да останат пренебрегнати. И все пак наяве изплуват няколко общоприети истини. Основната е, че по принцип

американците приемат едрия бизнес

но само ако усещат, че го контролират - като граждани или като потребители. Те губят това чувство, когато дадена компания спечели монопол, когато нахлуе в нов район и измести местните търговци, или когато нейните служители нарушат закона. В тези случаи американците са крайно шокирани и враждебни, защото ги приемат едновременно като удар върху естествения ред на нещата и върху собственото си доверие. Ако обаче не се стигне дотам, бизнесът може да продължи да произвежда и продава продуктите си, каквито и да са те. Американците не се вълнуват кой знае колко от производителите на оръжия или от продавачите на генетично модифицирани култури например. В Европа “Монсанто” (Monstanto) може и да е най-мразената американска фирма, но в Америка едва ли е толкова забележима.

Колкото до въпроса накъде се насочва обществената враждебност оттук нататък, един от отговорите гласи - големите петролни компании. За разлика от Европа, където правителствата отнасят по-голямата част от вината за високите цени на петрола, американското общество търси отговорност преди всичко от бизнеса. Ето защо не е изненада, че през 2005-а, докато цените на петрола се покачват, уважението към него се срива. Изследване, проведено от “Галъп” през август, показва, че 42% от американците не харесват петролната индустрия. Трийсет и пет процента от тях не я харесват изобщо.