На кого е нужно електронното правителство при огромния брой държавни чиновници и липсата на стратегия за цифровизация на администрацията

Правителството, независимо от степента на неговата “електронност”, е приоритет на онези, които са във властта. А гражданите преди всичко се нуждаят от правила (закони), които работят, и система за контрол на тяхното изпълнение и спазване.

По презумпция електронното правителство би трябвало да бъде най-модерното средство за осъществяване на пряката демокрация. В този смисъл то е полезно както за народа, така и за властта. Управляващите получават инструмент за интерактивно общуване с народа и дори възможност електронно да напипват настроенията на избирателите си, далеч преди те да достигнат до критичната точка. За гражданите става възможно да ползват сигурен механизъм за обратна връзка и за влияние върху решаването на важни лични и обществени въпроси. И най-важното - правителството ще стане по-отговорно към своите граждани.

Идеята наистина е чудесна и ползата от нея е безспорна. Но реализацията й остава все още с много въпросителни, тъй като голяма част от гражданите не биха могли да се ползват от услугите му без помощта на посредници. А понеже държавата се отнася с недоверие и дори неприязън към комерсиални посредници, то осъществяването на проекта - поне в началото - ще бъде повече екзотика, отколкото действително полезен инструмент.

Ако се съди по сияещите физиономии на министъра на държавната администрация и административната реформа Николай Василев и здравния министър Радослав Гайдарски, 3 октомври трябваше да стане паметен ден за тях, а вероятно и за мнозинството български граждани. Двамата се оказаха в 10-хилядното градче Сливница, за да отпразнуват края на пилотния проект за въвеждане на е-здравеопазване на стойност 500 хил. евро. Той стартира с участието на 7 общопрактикуващи лекари, 4 аптеки и 1000 пациенти с хронични заболявания и е част от Националната стратегия за внедряване на електронно здравеопазване, приета от правителството в края на 2006 г. През 2007 г. здравното министерство отдели около 2 млн. евро за въвеждането му. “До 3% от бюджета в тази сфера всяка година се предвижда да бъдат инвестирани за развитие на електронното здравеопазване” -сподели пред BusinessWeek България д-р Валери Цеков, заместник-министър на здравеопазването.

Опитът на европейските страни показва, че с електронна здравна карта и рецепта разходите за здравеопазване намаляват с 10-18%. Малко по-късно обаче Цеков призна, че няма представа колко ще струва подобен национален проект. Как тогава ресорните министри инвестират толкова щедро еуфоричен оптимизъм в приказката за дигитална България, след като нямат никаква идея за цялостната фабула?

За да разберем феномена, е най-добре да вникнем пълноценно в идеята за електронното правителство, чиято съставна част е и е-здравеопазването. В напредналите страни администрацията отдавна се е сблъскала с този проблем - административният апарат, създаден в услуга на хората, в даден момент се разраства толкова, че се превръща в проблем, който изисква решаване. С дигитализирането си административният апарат, разбира се, работи за собственото си намаляване, но в някои държави той не поставя собствените си интереси над обществените. Е-правителството трябва да пести колкото може по-голяма част от работата на административния апарат, като я автоматизира чрез интернет. Паралелно с това като страничен ефект населението получава по-лесен достъп до информацията на държавата.

Всичко това е чистата теория. Практиката е доста по-различна. И така, първата логична стъпка в изграждането на едно електронно правителство е публикуването на информация онлайн. Значителна част от дейността на чиновниците е просто “обясняване на ситуацията” на гражданите, а не толкова вземане на решения - публикуването на тази информация на публично място спестява усилията за получаване на информация за рутинни и елементарни неща.

Втората стъпка предвижда изнасянето на рутинни дейности на чиновника онлайн. За някои от тях е съвсем приложимо те да бъдат автоматизирани. Подобни дейности са подаване на молби, заявления или жалби, плащане на глоби и т.н., та чак до регистрация на фирми. В последно време тенденцията е все повече дейности да се изнасят онлайн, като, разбира се, връх на е-правителството ще бъде гласуването онлайн.

Има някои общи елементи на правителствените сайтове, които се набиват на очи, дори и преди човек да отвори страницата - имената им. В повечето държаби има система за наименование, която е йерархична и стои под “шапката” на главния сайт. Когато гражданинът научи адреса на един сайт, от него може да “извлече” (или налучка) адресите на останалите. Например, ако qld.gov.au е адресът на австралийското правителство на Куинсланд, от тук лесно ще се досетим, че nsw.gov.au ще е Нов Южен Уелс, wa.gov.au ще е Западна Австралия и др.

В България ситуацията е все още в първичен стадий на развитие. Сайтът на правителството е на адрес government.bg. Недоумение буди фактът, че думата е на английски. Това е първият му сериозен недостатък: по официални данни едва 8 процента от българите говорят или ползват английски. Така останалите по презумпция остават извън “ситото” на правителствения сайт, а по-многобройни от “англоговорящите” са етническите българи -11.7%, българите от еврейски произход - 10%, и ромите - 6%. Според мен government.bg е също толкова спорен вариант, колкото би било изписването на сайта на турски (hukumet.bg) или на ромски obaro.bg. Единствено правилният адрес с отчитане на всички тези нюанси би трябвало да бъде pravitelstvo.bg. Дори бегъл анализ за онлайн присъствието на министерствата показва, че повечето от тях не са под “шапката” на правителството, а се явяват като самостоятелни интернет субекти и страниците им нямат нищо общо с централния. За да е още по-голямо объркването, някои са спазвали някаква конвенция и сайтовете им са субдомейни на централния -такъв е например mfa.government.bg. Тук обаче проличава второто недоумение от избора на government.bg за централен сайт - поддомейните му стават доста дълги.

Истинският проблем е в самите имена. Какво означава mfa? Оказва се, че това е Министерството на външните работи, a mfa е английската му абревиатура. Явно и за външното ни министерство в републиката единственият говорим език е английският. Такава е ситуацията и с Министерството на образованието и науката. Тук името звучи дори още по-объркващо - minedu.government.bg. Това дори не е стандартна абревиатура. Министерството на финансите пък е обединило два подхода - хем е minfin, хем не е с поддомейна govemment.bg, а си е директно minfin.bg.

Министерството на отбраната е решило да се възползва от най-доброто от двата свята - сайтът се помещава на адрес md.govemment.bg, а мейл адресите са @mod.bg. Забележително е, че дори английските съкращения се различават едно от друго. Министерството на правосъдието, което се е кръстило - внимание!!! -MJELI, пък е извън всякакъв коментар… За сметка на това обаче МВР твърдо отстоява българщината и сайтът му е на адрес mvr.bg. И така, още преди да сме отворили и един сайт, вече сме отчаяни - пълен разнобой и липса на обща политика.

Първото впечатление винаги е най-важно, казват психолозите. Нека видим два примера: сайтовете на правителствата на България и на Германия.

Едно от най-важните неща във всеки сайт безспорно е навигацията: колкото по-лесно се насочим към това, което търсим, толкова по-високо оценяваме неговата функционалност. Входната страница на германския портал на електронното правителство (bund.de) групира интереса на посетителя в три основни теми - “За граждани”, “За бизнеса” и “За администрацията и институциите”. Всеки един от тези раздели се дели на подтеми: “Трудова борса”, “Данъци”, “Майчинство”, “Защита на потребителите” за първата група; “Онлайн търгове”, “Дигитален подпис” и др. за втората; “Език на управлението”, “Нови наредби” - за третата група. Темите (категориите) в българския вариант на адрее www.egov.bg са подредени по катастрофален начин. Няма никаква йерархия, интересно е в резултат на какво са се появили точно тези категории, а не други. Нужна е простота, така че с 4-5 кликвания потребителят да стигне до търсената от него информация.

Българските правителствени сайтове страдат от един общ недостатък: оскъдни са откъм съдържание. Ако надникнем в сайта на Министерството на регионалното развитие, не се разбира с какво се занимава тази институция. В раздел “За министерството” има биография на министъра, списък на политическия му кабинет, структура на администрацията и нещо, наречено “политики”, където има насипни файлове. Българските сайтове са планирани като “визитка” на институцията и без мисъл за потребителя. Ако една институция честно и сериозно е решила да докара информацията до потребителя, редно е тя да се погрижи тази информация да се разпространи и извън нейните сайтове. Така например британските сайтове имат “копирайт на Короната”, с който се дава пълно право за разпространение на текстовете на всеки, който ги иска, с условие да не бъдат променяни и да бъде цитиран източникът. На сайта на българското правителство пък пише ” Министерски съвет на Република България” - което значи, че копирането е забранено. Линк към подробна информация, или как човек да добие право да копира текстове, просто няма. На останалите сайтове на министерствата случаят е подобен: а на икономиката - авторските права даже са на частна фирма ( Министерство на икономиката и енергетиката на Република България, CNsys PLC, 2001). Светли изключения са външното министерство и Министерството на отбраната, които са написали “Информацията в този сайт е публична и може да бъде разпространявана”. Изводът: българските чиновници не са възприели сериозно нито Закона за достъп до информацията, нито самата идея на правенето на информационен сайт на институция изобщо -да информира обществото. А приказката за дигитална България засега си остава само приказка.

www.ato.gov.au - тук австралийската данъчна администрация е изнесла цялата си комуникация с гражданите. Регистриране на фирма, подаване на данъчни декларации, искане на разрешения, пенсионни осигуровки… всичко е онлайн. Резултат - офисът за работа с клиенти в град с население 1.8 млн. има общо две гишета и даже и те не са натоварени.

в България се заговори за електронното гласуване. Интересното е, че лидери в прилагането на подобни нестандартни методи се проявяват в страни от Третия свят. Най-яркият пример е Индия - там електронното гласуване е тествано за първи път през 1989 г., а от 2003 г. всички национални избори се провеждат така. В Бразилия електронно се гласува в специализирани секции, като за целта са монтирани повече от 400 хил. машини. От 2000 г. насам всички избори в страната са електронни, а резултатите се обявяват минути след приключване на изборния ден.

На портала за електронни услуги на Сингапур www.ecitizen.gov.sg гражданите могат да си платят данъците, държавните и общинските глоби (включително тези за неправилно паркиране), медицинските осигуровки, да поискат лицензи за всичко от откриване на зъболекарски кабинет до отглеждане на куче в апартамент и т.н

Според Антони де ла Pea, главен редактор на онлайн изданието Bulgarian Post, изоставането на България в тази сфера не само че не е непреодолимо, но и може да се окаже своеобразно предимство. Защото се ползва опитът на другите, а и своевременното развитие на технологията прави процеса по-лесен, по-сигурен и по-евтин. Единственият логичен край за решаване на проблемите и с е-подписите, и с е-гласуването е личните карти на хората да си вървят заедно с електронните им подписи. Тоест да се върви към едно наистина “е-общество”. То е много повече от това, което сега наричаме “е-правителство”, и други подобни.

Данни: МЗ

е… черен. С мрачни и потискащи цветове, изглежда претрупан и неподреден. Наистина има цветни кодове на видовете информация, но потребителят би трябвало да е доста наблюдателен, за да ги открои бързо и удобно. Освен това не навсякъде правилата са идентични. На търсачката пък има бутон с надпис GO вместо “търси” или “намери”.

правителство се намира не на government.de, а на съвсем логичния адрес bundesregierung.de. И за разлика от българския преобладаващият цвят тук е белият, примесен с малко синьо. Дизайнът е приятен и - което е доста по-важно, главната страница не е претрупана с информация, а ненатрапчиво приканва потребителя да навлезе навътре и да разгледа.

е-правителството (egov.bg) също е налице подобно подреждане. Но групите са само две - “Административни услуги за граждани” и “Административни услуги за бизнеса”. Навигацията наистина е доста по-ясна от останалите сайтове на родните институции, но се оказва, че работата пак не е свършена до край.

може много лесно да се ориентира кой раздел представлява интерес за него и да се придвижи навътре в сайта. Чак на второ ниво, ако се интересува от самите институции, човек може да види указател на институциите - парламент, централна власт, местна власт, Германия и Европейският съюз, Германия и международните институции…